Изумително е колко ми липсваш понякога.Толкова много,че за една бройка ми е идвало да се вдигна от дивана и да дотичам при теб,да звънна на втратата,ти да отвориш учуден,но да ме пуснеш да вляза за да изпием по бира,да изпушим едно "слимче",както правехме преди и просто да разговаряме.Липсват ми разговорите с теб,толкова,че се чудя дали на планетата въобще съществува друг,с когото бих разговаряла по същия непрестанен и възбуждащ начин както в доброто старо време.За това се влюбих в теб,затова останах толкова дълго.

   Днес си тръгвам.Ти сякаш онемя.Какво стана?Нима темите на разговор се изчерпаха,или почакай,мисля че знам защо стана така,аз просто станах твоя и вече нямаше смисъл да си губиш времето в разговори с мен.Нямаше нужда вече да ме зарибяваш.Нямаше нужда вече да ми казваш, че ме обичаш,защото аз сигурно трябваше сама да си се сещам.Пресякохме тънката червена линия,бейби.Тя е като прозрачното готварско фолио,което някои хора, с чувство за хумор,ползват не за готвене, а за шеги със своите съквартиранти.Сещаш се,залепват го на вратата и то си е там през цялото време,но когато някой реши да премине,не го вижда и се спъва,пада,първо се ядосва, а след това всички се смеят като луди.Е нашето не е точно като за луд смях,но признай,че си е малко комично.Комично е че имаш човека до себе си през цялото време,там е пред очите ти,но някак спираш да го виждаш,опитваш да преминеш,а вместо да продължиш напред, се спъваш и падаш, а най-лошото е ,че повличаш и него.

    И към днешна дата се радвам,че спазваме добрия тон.Отново разговаряме,а това е страхотно.Само дето разговорите в момента са само приятни.Не будят у мен онова чувство,след което пушехме по цигара.Сега с теб можем само да пием по бира и да си споделяме: Аз с кого излизам, а ти с коя си спал...

    От теб искам само да говориш,защото си от онези мъже,които имат какво да кажат.Говори й бейби.И никога не спирай,дори когато тя вече е напълно твоя....